Еньовден събра хората на духа и традицията
Посрещнахме най-дългия ден през годината на 21-ви юни.
НЧ “Димчо Дебелянов-1960“ и фондация “Слънчеви пътеки“ организираха малко преди 24 юни честване на Еньовден.
С полски цветя, китки, венчета, здравец и дъхави треви бе укресена залата, а на специална маса бе поставено менче и книги за тематични подаръци на участниците.
На празника дойдоха директорката на 59 ОбУ „Васил Левски“ Севил Реджебова, Елица Тошева – преподавател по изибразително изкуство в училището, Татяна Пандурска – председател на НЧ „Димчо Дебелянов-1960“, членовете на ностоятелството Николета Атанасова, Цвета Божинова, Таня Памахкярова и Марио Йоцов – преподавател по пиано в читалището. Сред гостите бяха приятели, преподаватели,общественици, ученици, представители на творчески съюзи и медии.
Приветствие към гостите и кратко запознаване с историята и традициите на „Еньовден“, представи Миглена Иванова – организатор на събитието. Тя разказа за магическата сила на билките, за посрещането на слънцето, за хармонията между хората и природата. За къпането и овъргалянето в тревите на Еньовден и как в различни краища на България млади жени събират невен, здравец, джоджен, кичат се с цветя и венци, имитират магии за любов. С набрани цветя и треви девойките правят голям еньовски венец, през който се провират всички за здраве и лекуване.
Възпитаниците на 59 ОбУ “Васил Левски“, водени от преподавателката си Елица Тошева представиха свои картини послучай Еньовден, изобразяващи по един вдъхновяващ начин идилията на празника, свързан със слънцето, билките, самодивската омая и красотата на живота.
Директорката на 59 ОбУ „Васил Левски“ Севил Реджебова пожела на учениците и преподавателите бъдещи успешни проекти в областта на културата и изкуствата. Благодари за дългогодишната работа между училището, читалището и фондацията, и изрази надежда за бъдещи съвместни дейности.
Татяна Пандурска също поощри съвместните дейности между институциите и пожела весело лято на всички.
Гостите видяха пресъздаването на празника, благодарение на ученици и младежи от 59 ОбУ „Васил Левски“ под режисурата на Елица Тошева. За целта те донесоха малки венчета и голям венец, за да минат хората под него за здраве и берекет.
Последва обличане на момиченце като булка с дълга бяла риза и червено було, със сребърна пара на главата и венец от еньовче. Според преданието една мома вдига Еньовата буля върху раменете си и цялото шествие започва да обикаля селото, нивите, градините, кладенците и чешмите. През цялото време момите пеят еньовденски песни. С тази ритуална обиколка те искат да измолят от Св. Еньо здраве и плодородие.
Истински приятна изненада и аплодисменти предизвика участието на Зорка Грозданова, ученичка от 9-ти клас на 59 ОбУ „Васил Левски, която бе написала „Еньовденска омая“ и „Самодивска нощ“ , есе и стихотворение, посветено на Еньовден. За първи път всички чуха невероятно талантливото слово на младото момиче, което скоро ще представи творенията си пред големи български поети.
Под красив венец от цветя минахме всички, с наричания за здраве и берекет.
Марио Йоцов изпълни композициите си „Токатина“, „Фолклорни мотиви“ и „Ръченица“, след което малката Анна Кънчева събра аплодисментите за песента на Матилда от мюзикъла по музика на Тим Минчин „Матилда“. Момиченцето предизвика бурни аплодисменти заради чудесния си глас и артистичност.
По традиция Марио Йоцов раздаде текст на публиката и всички изпяха
Песните“ Има Светлина“ ( текст: Александър Петров , музика: Борис Карадимчев) и и „Билка“ (текст и музика Мария Нинова)
Всички се снимахме за спомен! Учениците получиха тематични книги и читателски дневници, пробваха от вкусната баница и приеха нашите пожелания за щастлива ваканция!
Благодарим на колегите и приятелите за всичко!
от Миглена Китанова
Автор: Зорка Грозданова от 9-ти клас на 59 ОбУ “Васил Левски“
Еньовденска омая
По Еньовден, във ранна доба,
когато слънцето се къпе в роса,
самодиви боси по тревата ходят
и шепнат тайни с песен без гласа.
Венци сплитат те от билки живи,
събрани в сън преди зори.
Лекуват болки, страхове и сили,
събудени от древни времена стари.
На росна трева стъпват леко,
неуловими — сън и светлина.
Очите им — като небето меко,
сърцето им — от тишина тъга.
През девет кладенеца се минава,
през девет хълма, мрак и светлина —
че само чистата душа узнава
магията на този ден една.
А билките — в този ден са сила,
омайни, с дъх на вяра и любов.
Кой рано сутрин в тях се вгледа мило —
ще носи щастие без край и зов.
Протегни ръце към слънце златно,
набери мечти сред цвят и синева.
Еньовден е — време свято,
когато вярваме отново в чудеса.
Самодивска нощ
Тази нощ е златна, дива —
шепне мракът, пее нива.
Еньовден пристъпва тихо,
всяка билка пази лихо.
Самодиви вятър водят,
по роса нозе им ходят.
С коси от светкавици сплетени,
с очи от звезди озарени.
Те не пеят — те омагьосват,
поглед скрит — сърце докосват.
Ако срещнеш някоя в леса,
ще забравиш името си и гласа…
Но ако сърцето ти е чисто,
като извор студен и искрящо,
тя ще ти даде дар небесен —
любов, сила… и път чудесен.
В тази нощ небето тръпне,
всяка билка чудо сънно събужда.
Слънцето се къпе в зори,
и който го види — вечност твори.
Сплети си венец — не от цвят, а от вяра.
Миналото пусни, новото вкарай.
Вятърът шепне: „Запомни този ден —
Еньовден е врата към друг земен плен.“
Самодивите – шепот от друг свят
Има неща, които не се казват на глас. Усещания, които се разливат по кожата като вятър преди буря. Такава е самодивата – не присъствие, а състояние. Не тяло, а дъх. Не образ, а трепет в здрача.
Срещата с нея не е видяно, не е чуто – тя е в полъха на тревите, в мълчанието на гората, когато слънцето се снижи и въздухът замирише на дим и тайнство. В онзи един кратък миг, когато ти се струва, че не си сам, но не можеш да докажеш защо.
Самодивата е в погледа, който не можеш да срещнеш. В песента, която не си чул, но те държи буден. В спомена за нещо, което сякаш си преживял – някога, някъде, може би в друг живот. Тя не идва – тя се усеща. И не остава – само отсъствието ѝ тежи.
В нея има свобода – дива, непримирима, почти болезнена. Не свобода на избора, а свобода на същността. Не можеш да я уловиш, нито да я задържиш. Можеш само да вярваш, че е била близо, когато сърцето ти не е бивало същото.
Самодивата е онова, което не се побира в думи. Може би затова я помним само със сълзите и мълчанието. Защото е повече чувство, отколкото фигура. Повече мечта, отколкото истина.
И колкото повече се опитваме да я обясним, толкова по-далеч бяга. Но все пак – ако си се губил в гората не по път, ако си чувствал как тревата те гледа и звездите прошепват – може би, само може би… си бил в нейното царство.
И тя – самодивата – все още е там. Не за да я намерим. А за да си спомним, че някога сме били по-близо до нея.